Из Алабак. Долене - вр.Милеви скали - Варвара

Изгревът на хладното декемврийско утро ни завари на автобусната спирка в с.Варвара. Минути преди това бяхме паркирали колата на паркинга до пощата. Искахме да се изкачим на връх Милеви скали (1591м.) от Долене - спирка на теснолинейката. Предвижването с влак не ни устройваше, т.к. по разписание трябваше да пристигне в 10.47ч. (често закъснява поради "изчакване на връзка"), а такова късно тръгване в средата на декември предполага дълго ходене на челници до крайната цел - с.Варвара. 

Качихме се на автобуса за Велинград и в 8ч. бяхме на кантон Долене, на 2-3 км. от началото на маркираната пътека. Първо мислехме да вървим до там, но като видях многото животински пътеки през рядката дъбова гора, реших че е добре да пробваме да съкратим пътя, включих GPS-а и тръгнахме по съседното било. Оказа се много удобно, макар и доста стръмно. Напредвахме бързо и скоро се отзовахме над мразовитите мъгли с чудни гледки.

Тази скаличка на пътеката ми напомни за всеизвестните маймуни "не чух, не видях,..."

Не приличат особено, но - асоциации.

Продължихме по пътеката и скоро излязохме на първата по-обзорна поляната пред върха, където извеждат трите маркировачни кола. Веднага ни заляха невероятни гледки.

Вече ясно виждахме Милеви скали

Просто невероятно, но този "хвърлей" място ни отне още 1 час за да достигнем върха. Паднали дървета, храсти.... хлъзгава твърда трева. 

На върха ни посрещна свирепия лай на каракачанките охраняващи комуникационния възел. Добре че бяха вързани. Щракнахме набързо няколко снимки - заради студения вятър и дългия път не останахме дълго.

Тъжен паметник, за една трагедия разиграла се на 6 септември 1944г., когато са се убивали помежду си българи, няколко дни преди края на войната....

Със стегната крачка продължихме към х.Равно боре (странно име - нито е равно нито бор има - само букове :) ) 

Трудно и неприятно беше спускането по пълните с шума пътеки, защото под сухите листа има заровени много камъни и клони - предпоставка да се подхлъзнеш или изкълчиш. 

Минахме край хижата транзит и вече със стегнати от постоянното стискане мускули извървяхме последните 2,5 часа до селото. Успяхме с последната светлина да влезем в селото. Общо 9ч.20м. с почивките. Много добре оползотворихме прекрасния декемврийски ден. 

Къркария - от гара Костандово до Ветрен дол

В хладното октомврийско утро, в последния ден на лятното часово време, пристигнахме със Саксото във Ветрен дол почти по тъмно. Оставихме колата на паркинга и зачакахме на автобусната спирка автобуса за Велинград. Не съм сигурен дали е във Ветрен дол или във Варвара, защото е някъде на границата между двете, но вятър духаше - там винаги духа през дефилето.

Автобусът пристигна малко след обещаното 7.30ч. и срещу скромна сума ни откара до гара Костандово за около 20-30 минути през красотите на дефилето.

От гарата тръгва (добре) маркирана пътека за крепостта Цепина. Нахални кучета от близките вили се опитаха да ни сплашат, но проблемът се реши с няколко камъка. 

Пътят минава през изкуствена (залесена) борова гора, в която намерихме и първите огромни сърнели. За окололо час стигнахме до местността Алков камък. Там има и руини от крепост (силно разкопани от иманярите), вероятно преден пост на крепостта Цепина. От там се разкриват чудесни гледки към Велинград, Ракитово и околните върхове, сега обвити в утренни мъгли.

Продължихме по билото и  започнаха да се откриват страхотни гледки към вече заснежените рилски хубавци и страхотните есенни Родопи

Белмекен вече е бял

Продължихме сред есенните гори и се наслаждавахме на гледките.

И отново Белмекен

Наближихме крепостта Цепина и навлязохме в най-опасният участък с агресивни овчарски кучета. Този път (за разлика от друг) се разминахме без инциденти. Понякога се е налагало да използваме пиротехнически средства за сплашване на каракачнките, но сега не ни усетиха или минахме толкова далеч от тях, че ги домързя да се показват.

Тръгнаме към Мулешки чучур.

Продължихме по жълтата маркировка за гара Цепина, която първо минава покрай чучура, после пресича река Лещарица (Лещарска). След малко изкачване трябва да се напусне маркираната пътека. Сега е използвана някаква табелка, която явно не е от там, но скоро ще поправим разклона. 

Следва стръмно изкачване до оградата на дивечовъдното стопанство и после се върви все край нея. Пътеката явно на места е останала зад оградата - в територията на стопанството. Гледките на настъпващата есен са зашеметяващи!

В горната част на масива стигнахме до море от тръни. Преди тук имаше поляни, но сега са станали почти непроходими трънаци.

След известно лутане излизохме на едва личащия си път, който трябва да ни свърже с червената маркировка за Гарванов камък. 

И запчнахме спускане, спускане и спускане към Ветрен дол покрай ловния заслон в местността Сечимека, където ловците празнуваха края на ловния ден и предупредени от вързаните за джиповете кучета, от далеч излязоха да ни напътят (може би за да не споделят трапезата си с нас - аз поне така го усетих). Там сменихме червената маркировка с жълта и продължихме спускането докато пред нас не изплува белналият се от далеч Пазарджик.

А малко по-късно последните лъчи на слънцето огряха и Ветрен дол.

Получи се прекрасно ходене 9ч.30м. с над 1000 метра денивелация. Събрахме много сърнели, а имаше и много масловки. 

Златната есен в Родопите настъпва!

Поздрави и до нови срещи!